Решение на ВАС № 4690 от 26.05.2005 г.

 

 

РЕШЕНИЕ
№ 4690
София, 26.05.2005

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Петчленен състав - I колегия, в съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди и пета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТАНКА ТАБАНДЖОВА
ЧЛЕНОВЕ:          ЙОРДАН ЗЛАТАРЕВ
ФАНИ НАЙДЕНОВА
ЙОРДАН КОНСТАНТИНОВ
АТАНАСКА ДИШЕВА

 

при секретар Григоринка Любенова
и с участието на прокурора ...
изслуша докладваното от съдията ЙОРДАН КОНСТАНТИНОВ
по адм. дело № 11214/2004.

Производството е по реда на чл. 23 от Закона за Върховния административен съд.

Образувано е по жалба на Елена Йорданова Митева,ЕГН XXX; Живко Христов Евтимов, ЕГН XXX; Михаил Николов Чалашканов, ЕГН XXX; Иванка Димитрова Атамян, ЕГН XXX; Мариана Величкова Божкова, ЕГН XXX; Веселка Иванова Начева, ЕГН XXX; Емилия Павлова Кирова, ЕГН XXX; Седефка Стефанова Василева, ЕГН XXX; Александър Тодоров Минчев, ЕГН XXX; Маргарита Райчева Гергова, ЕГН XXX; Надежда Димитрова Митева, ЕГН XXX; Ценко Василев Вапцаров, ЕГН XXX; Николай Танчев Гергов, ЕГН XXX; Методи Христов Станчев, ЕГН XXX; Руслан Иванов Терзийски, ЕГН XXX; Борис Иванов Щърбанов, ЕГН XXX; Елена Цонева Мутафчийска, ЕГН XXX; Росица Цвяткова Конова, ЕГН XXX; Трифон Александров Ангелов, ЕГН XXX; Адриана Иванова Негрева, ЕГН XXX; Десислава Емилова Митова, ЕГН XXX; Иванина Петрова Петрова, ЕГН XXX; Ваня Мичева Генковска, ЕГН XXX; Димитринка Стоянова Андреева, ЕГН XXX; Димитринка Стефанова Златарева, ЕГН XXX; Светлана Богданова Блажева, ЕГН XXX; Лиляна Стойкова Бехар, ЕГН XXX; д-р Веселин Атанасов Копоев, ЕГН XXX; д-р Анна Георгиева Майкова, ЕГН XXX; д-р Генка Вълева Генова-Николова, ЕГН XXX; д-р Мирела Щерева Костдинчева, ЕГН XXX; д-р Христо Александров Теодосиев, ЕГН XXX; д-р Цветелин Нешев Гатев, ЕГН XXX; Павел Иванов Джамбов, ЕГН XXX; д-р Веселин Христов Маринов, ЕГН XXX; д-р Захари Асенов Тошков, ЕГН XXX; Росен Трендафилов Хаджиев, ЕГН XXX; д-р Елка Тихомирова Стойчева, ЕГН XXX; д-р Лора Иванова Дряновска, ЕГН XXX; д-р Емилия Петкова Тулешкова, ЕГН XXX; д-р Димитрина Крумова Николова, ЕГН XXX; д-р Теменужка Кънчева Йорданова, ЕГН XXX; всички чрез пълномощника им адв. Мирослав Кирилов Димитров от Софийска адвокатска колегия, против решение на Висшия съдебен съвет от 05.05.2004 год. за приемане на Наредба № 1 за условията и реда за определяне на възнагражденията на вещите лица (обн., ДВ, бр.51 от 15.06.2004 г.)

В жалбата се твърди, че решението и приетата с него Наредба са незаконосъобразни по следните причини:

1. Решението за приемане на наредбата е взето в противоречие на разпоредбите на Закона за нормативните актове /ЗНА/. Посочва се, че този закон е приложим и по отношение на актовете на Висшия съдебен съвет /ВСС/, а според чл.2а от ЗНА ВСС е следвало да уведоми многобройните експерти за подготовката и приемането на Наредбата.

2. Съгласно § 4 от Преходните и заключителни разпоредби, Наредбата влиза в сила от датата на обнародването й в “Държавен вестник”, като в следващия параграф е предвидено, че за възнагражденията по приетите до този момент експертизи се прилагат досегашните правила. Посочва се, че този текст поставя в неравностойно положение експертите, които до момента на влизане в сила на Наредбата са положили добросъвестно труд, но по независещи от тях причини експертизата не е била приета, а други експерти, положили еквивалентен труд , но имали късмета техните експертизи да бъдат приети, ще получат друго възнаграждение, определено по “досегашните правила”. Излагат се оплаквания, че подобно неравенство не може да бъде толерирано, и доколкото упражняваната от експертите дейност може да бъде определена като “стопанска дейност” по смисъла на чл.19,ал.2 от Конституцията, то в случая Наредбата е в противоречие с посочената конституционна норма.

3.Наредбата е приета и в противоречие с чл.12 от ЗНА във вр. с чл.200л от Закона за съдебната власт /ЗСВ/. Според ал.2 на последната разпоредба Висшият съдебен съвет “издава наредба за условията и реда за определяне на възнагражденията на вещите лица”, като размерът на възнаграждението като термин и като съдържание не се включва в съдържанието на термините “условия и ред” за определяне на възнагражденията. Правят се оплаквания, че с посочените разпоредби ВСС е излязъл извън предмета на регулиране, определен с чл.200л от ЗСВ, като по този начин е нарушил чл.12 от ЗНА.

4. Разпоредбата на чл.14 от Наредбата и по-точно установеният лимит от три лева “за всеки действително отработен час” противоречи на принципа на деференция на възнагражденията съобразно сложността на задачата, квалификацията на експертите, трудоемкостта и другите условия, регламентиран в чл.200л,ал.1 от ЗСВ.

5. Незаконосъобразни са и разпоредбите на чл.9 и чл.11,ал.2 и 3 от Наредбата, като същите са приети в нарушение на разпоредбата на чл.12 от ЗНА във вр. с чл.200л от ЗСВ. В тези текстове ВСС е регламентирал правила за определя, отчитане и заплащане на разходи, като заплащането на последните не е възнаграждение, а заплащане на обезщетение, като аргументи в подкрепа на последното дават разпоредбите на Кодекса на труда /КТ/ и Наредбата за командировките. Следователно и в този случай ВСС е излязъл извън компетентността, определена му с чл.200л от ЗСВ.

6. По същите съображения е незаконосъобразен и текстът на чл.12 от Наредбата. Създаденото право и задължение на ВСС да осъществява контрол за изразходване на средствата по чл.11 от същата наредба не само излиза извън зададения с чл.200л от ЗСВ предмет на регулиране, но противоречи и на чл.27,ал.1 от същия закон, където подобни права и задължения не са визирани.
По изложените съображения моли Върховния административен съд да отмени изцяло като незаконосъобразна Наредба № 1 за условията и реда за определяне на възнагражденията на вещите лица. Алтернативно се поддържа искане, ако съдът не намери основания за отмяна на цялата наредба, то да бъдат отменени като незаконосъобразни текстовете в Глава четвърта като цяло, или евентуално чл.14,включително § 3 от допълнителните разпоредби, чл.9,ал.2, чл.11 и чл.12 от Наредбата.

Висшият съдебен съвет на Република България чрез своя процесуален представител изразява становище, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Посочва се, че направените оплаквания за незаконосъобразност на Наредбата са неоснователни, като се излагат и съответните доводи. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна.

Върховният административен съд, петчленен състав, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното :

Съгласно чл.125, ал.2 от Конституцията на Република България, Върховният административен съд се произнася по спорове за законността на актовете на Министерския съвет и на министрите, както и на други актове, посочени в закона. Тези актове имат нормативен характер, с тях се създават права и задължения за неограничен кръг правни субекти, за които съществува правен интерес да ги обжалват пред ВАС, ако считат, че те противоречат на закона като нормативен акт от по-висока степен и накърняват правата и законните им интереси. Съгласно чл.13, ал.1 от ЗВАС жалба или протест се подават без ограничение във времето.
В горния смисъл следва да бъде прието, че подадената жалба е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

Съгласно чл.200л, ал.2 от ЗСВ, Висшият съдебен съвет издава наредба за условията и реда за определяне възнагражденията на вещите лица. В изпълнение на това си правомощие с решение, взето по протокол № 16 от 05.05.2004г., Висшият съдебен съвет е приел Наредба № 1 за условията и реда за определяне на възнагражденията на вещите лица. С оглед изискванията на чл.37 от ЗНА Наредбата е обнародвана в “Държавен вестник” бр.51 от 15.06.2004 г. Разпоредбата на чл.1 определя, че с Наредбата се уреждат условията и редът за определяне на възнагражденията на вещи лица, назначени от органите на съдебната власт по експертизи по граждански, административни, търговски, фирмени, следствени, наказателни дела и по дела по несъстоятелност. Нормата на чл.2 от същата допълва, че Наредбата се прилага и по експертизи, назначени от органите на предварителното производство и по изпълнителни дела.

 

Първото оплакване на жалбоподателите е затова, че при приемане на Наредбата е допуснато нарушение на разпоредбата на чл.2а от ЗНА, като при съставяне на проекта на Наредбата не са били уведомени експертите и по този начин не са били взети предвид интересите и становището им по приемания нормативен акт.

Така направеното оплакване е неоснователно. Съгласно чл.2а от ЗНА, лицата, за които възникват задължения или ограничения по силата на нов нормативен акт, се уведомяват преди неговото приемане; уведомяването се извършва чрез изпращането на проекта до представителни организации на тези лица, чрез публикуването му в средствата за масово осведомяване, в Интернет или чрез оповестяването му по друг подходящ начин, като в срок не по-кратък от един месец засегнатите могат да представят предложения и възражения до съответния компетентен орган.
С оглед предмета на Наредбата следва да бъде прието, че тя се прилага за неограничен и неопределяем кръг лица - всички вещи лица, назначени от органите на съдебната власт по експертизи по граждански, административни, търговски, фирмени, следствени, наказателни дела и по дела по несъстоятелност, както и за вещи лица по експертизи, назначени от органите на предварителното производство и по изпълнителни дела. По делото не са налице данни, а и не е известно служебно на съда, да съществува нестопанска организация, която да обхваща всички лица, работещи като вещи лица и засегнати от издадения нормативен акт. При това положение не може да бъде прието, че за Висшия съдебен съвет съществува задължение да съгласува проекта на нормативния акт с всички засегнати от него лица.

Отделно от това, тълкуването на разпоредбата на чл.2а от ЗНА налага изводът, че задължение за уведомяване на лицата възниква само тогава, когато по силата на новият нормативен акт за тях възникват задължения или ограничения. С процесната Наредба се регламентират отношенията за условията и реда за определяне на възнагражденията на вещите лица и затова не може да се приеме, че с нея се въвеждат някакви нови задължения или ограничения за вещите лица по смисъла на чл.2а от ЗНА, доколкото и преди приемането на Наредбата са съществували правила, регламентиращи реда и условията за определяне на възнагражденията на вещите лица.

По изложените мотиви следва да бъде прието, че при издаване на Наредбата, в това число и при вземане на решение за приемането й, не е нарушена разпоредбата на чл.2а от ЗНА.

 

Второто оплакване, което се прави от жалбоподателите, е за допуснато нарушение на разпоредбата на § 4 от преходните и заключителни разпоредби на Наредбата с нормата на чл.19,ал.2 от Конституцията. Конкретно се навеждат доводи, че по съществото си дейността на експертите е “стопанска дейност” и че с въпросната норма се създава неравенство между отделни експерти, което е недопустимо да бъде толерирано. Навеждат се и доводи, че с незабавното прилагане на Наредбата се нарушава и практиката в нормотворческата дейност, според която актове, които засягат определени икономически интереси, влизат в сила в един по-дълъг период от приемането им.

Така направеното оплакване е неоснователно.

Легално понятие на “стопанска дейност” се съдържа в разпоредбата на §1, т.3 от Допълнителната разпоредба на Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност. Според нея "стопанска дейност" е дейността, извършвана като търговец, дейността на лицата по чл. 2 от Търговския закон, както и всяка друга дейност, осъществявана с цел печалба. При изготвяне на експертизата вещите лица не действуват като търговци или като лица по смисъла на чл.2 от Търговския закон, поради което остава да бъде приложима третата хипотеза - всяка друга дейност, осъществявана с цел печалба. Предвид потребността от изготвяне на експертизата в предварителното, съдебното и изпълнителното производство - необходимост от специални знания в областта на науката,изкуството, техниката и прочие, за изясняване на обстоятелства по делото - то не може да се приеме, че дейността по изготвяне на експертизата се осъществява с цел печалба за вещото лице. В този смисъл дейността на вещите лица по съществото си не представлява стопанска дейност по смисъла на цитираната по-горе разпоредба.

Но дори и да се приеме обратната теза, че предвид заплащането на възнаграждение дейността на експерта представлява “стопанска дейност”, то разпоредбата на § 4 от ПЗР на Наредбата не е в противоречие с чл.19,ал.2 от Конституцията.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от Конституцията икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива. А според ал. 2 законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя. В жалбата не се сочи конкретно по какъв начин се създава и в какво се изразява неравенството при заплащане на възнаграждението на експертите, с оглед на това дали заплащането се извършва по досегашните правила или по правилата на Наредбата. Доводи в тази насока не могат да бъдат изведени от употребения в жалбата израз “имали късмет експертизите им да бъдат приети”, доколкото “късмет” като правно понятие не съществува.

Неоснователно е и оплакването, че с незабавното приложение на наредбата съставлява нарушение на нормотворческа практика определен тип нормативни актове да влизат в сила за по-дълъг период от приемането им. Въпросът за това към кой момент нормативният акт влиза в сила, е въпрос на преценка на органа, издаващ акта. Следователно, това е въпрос на целесъобразност, който не подлежи на съдебен контрол.

Следва да бъде посочено, че разпоредбата на §5 от ПЗР на Наредбата е в съответствие с принципа, че обществените отношения се регламентират от този нормативен акт, който е бил в сила към момента на възникването им. Въпросът, дали следва да бъде дадено обратно действие на Наредбата / чл.14,ал.1 от ЗНА/ е също въпрос на целесъобразност, поради което и той не подлежи на съдебен контрол.

По изложените съображения следва да бъде прието, че разпоредбите на § 4 и 5 от ПЗР на Наредбата не противоречат на разпоредбата на чл.19, ал.2 от Конституцията и направеното оплакване в този смисъл е неоснователно.

 

Третото основно оплакване в жалбата е в смисъл, че Наредбата е приета в противоречие с чл.12 от ЗНА във вр. с чл.200л от ЗСВ. По-конкретно се правят възражения, че “размерът” на възнагражденията като термин не се включва в съдържанието на термините “условия и ред” за определяне на възнаграждението. Доводи в тази насока се навеждат предвид разпоредбата на чл.200л,ал.1 от ЗСВ, според която размерът на възнаграждението се определя от органа, назначил експертизата, както и разпоредбата на § 51 от ПЗР на ЗИДЗСВ - ДВ бр. 61 от 2003г., според която ВСС издава наредбата и тарифата по чл.200л,ал.2 от закона. Посочва се още, че ако с обжалваната Наредба ВСС е регламентирал условията и реда за определяне на възнагражденията, то с Тарифата е следвало да определи и размерът на възнагражденията, като такава Тарифа още не е издадена, а елементи на тарифа се съдържат в цялата глава четвърта на Наредбата, която е наименувана “Размер на възнагражденията”, и по този начин ВСС е излязъл извън предмета на регулиране, определен с чл.200л от ЗСВ, нарушавайки чл.12 от ЗНА.

Така направеното оплакване е неоснователно.

Глава 18а от ЗСВ, наименувана “Съдебни експертизи”, е създадена със Закона за изменение и допълнение на ЗСВ - ДВ, бр. 61 от 2003г. Първоначалната редакция на алинея втора на чл.200л гласи, че Висшият съдебен съвет издава наредба за условията и реда за определяне възнагражденията на вещите лица и тарифа за размера на възнагражденията по видове експертизи. Със ЗИДЗСВ - ДВ, бр. 29 от 2004г. е направено изменение на разпоредбата на аления втора и същата придобива съдържание, според което Висшият съдебен съвет издава наредба за условията и реда за определяне възнагражденията на вещите лица. Съпоставянето на текстовете на първоначалната и последващата редакция на правната норма налага изводът, че след изменението е отпаднало задължението на Висшия съдебен съвет да издаде тарифа за размера на възнаграждението по видове експертизи.

Направеното изменение не е било отчетено от законодателя по отношение на разпоредбата на § 51 от ПЗР на ЗИДЗСВ - ДВ, бр.61 от 2003 г., като същата не е била изменена и повелява, че в срок от три месеца от влизането в сила на този закон Висшият съдебен съвет издава правилника по чл.35е, ал.7 и наредбата и тарифата по чл.200л,ал.2.

След като по законодателен път е било отменено задължението на ВСС да издаде тарифа за размера на възнаграждението по видовете експертизи като отделен нормативен акт, и доколкото размерът е елемент от възнаграждението, то следва да се приеме, че въпросът за размера на възнаграждението правилно е регламентиран с наредбата за условията и реда на определяне на възнагражденията. Специално за това е създадена глава четвърта, наименувана “Размер на възнагражденията”, с която са определени минималните размери на възнагражденията за някои видове експертизи.

В този смисъл следва да бъде прието, че със създаването на глава четвърта от Наредбата Висшият съдебен съвет не е излязъл извън предмета на регулиране, посочен в чл.200л,ал.2 от ЗСВ, поради което не е налице нарушение на разпоредбата на чл.12 от ЗНА, която определя, че актът по прилагане на закон може да урежда само материята, за която е предвидено той да бъде издаден.

 

Четвъртото оплакване на жалбоподателите е за противоречие на разпоредбата на чл.14 от Наредбата и по-точно установеният лимит от три лева “за всеки действително отработен час” с разпоредбата на чл.200л, ал.1 от ЗСВ, която установява принципът на диференциация на възнагражденията съобразно сложността на задачата, квалификацията на експертите, трудоемкостта и другите условия. Навеждат се доводи, че по този начин по- неквалифицираният специалист, който по принцип полага повече усилия и изразходва повече време, ще получи по-високо възнаграждение от по-добрия експерт, като по този начин не е отчетено обстоятелството, че работата на експерта е един високо квалифициран труд и зависи преди всичко от квалификацията, познанията, опита и умствените способности на експерта, а не от времетраенето на огледите, измерванията и другите процесуални действия, които имат по-скоро протоколно-технически характер.

Съдът намира така направеното оплакване за неоснователно.
Разпоредбата на чл.14,ал.1 от Наредбата определя, че за всеки действително отработен час се заплаща възнаграждение в размер на 3 лв., а според алинея втора броят на часовете се установява от справка-декларация по чл.4, ал.2. Легалното понятие на термина “действително отработен час” е нормата на § 3 от ДР на Наредбата и според нея “действително отработен час" по смисъла на тази наредба е времето за извършване на: оглед на обекти, измерване, преглеждане на документи, справки в архиви, участие в назначени процесуални действия, експерименти, изследвания, анализи и други, необходими за изготвяне на експертизата.

Разпоредбата на чл.200л,ал.1 от ЗСВ посочва, че размерът на възнаграждението за извършената експертиза се определя от органа, назначил експертизата, с оглед сложността на задачата, изискванията за квалификация, времетраенето, трудоемкостта на работата и други условия, оказващи влияние върху заплащането на извършената работа.

Съпоставянето на двете разпоредби не води до извода, че с разпоредбата на чл.14,ал.1 от Наредбата са създадени някакви нови критерии за определяне на размера на възнаграждението, различни от критериите посочени в нормата на чл.200л,ал.1 от ЗСВ.

Според тезата на жалбоподателите, квалификацията, познанията и опита на експерта са водещи при изготвянето на експертизата. Една подобна теза не отчита обстоятелството, че каквато и да е квалификацията и опитността на експерта, то във всички случаи е необходимо технологично време за извършване на действия като оглед, измервания и прочие, без които не може да бъде изготвена една експертиза. Тези действия са отчетени в разпоредбата на §3 и те не могат да бъдат омаловажавани. Поначало разпоредбите на наредбата не определят степента на квалификация на експерта, а последната е от значение единствено за вида и спецификата на извършваната експертиза. В този смисъл с разпоредбата на чл.15 е дадена възможност при сложни експертизи, извършени от високо квалифицирани вещи лица, възнаграждението по чл.13 да бъде увеличавано до 100%.
Що се касае до размера на възнаграждението – 3 лв., следва да бъде посочено, че това е въпрос на целесъобразност на органа, издал Наредбата, и не подлежи на съдебен контрол.

С оглед на гореизложеното следва да бъде прието, че разпоредбите на глава четвърта от Наредбата не са в противоречие с разпоредбата на чл.200л, ал.1 от ЗСВ.

 

Петото оплакване на жалбоподателите е за противоречие на разпоредбите на чл.9 и чл.11,ал.2 и 3 от Наредбата с разпоредбите на чл.12 от ЗНА във вр. с чл.200л от ЗСВ. Същите твърдят, че регламентирайки заплащане на разходи, които по съществото си са обезщетение, Висшият съдебен съвет е излязъл извън компетентността си по чл.200л, ал.2 от ЗСВ, който го оправомощава да издаде само наредба за възнагражденията.

Така направеното оплакване е неоснователно.

Нормата на чл. 5 от Наредбата посочва, че пътните, дневните и квартирните пари, изразходвани от вещото лице за изготвяне на експертизата, не влизат в размера на възнаграждението и се определят съгласно Наредбата за служебните командировки в страната (обн., ДВ, бр. 11 от 1987 г.; изм., бр. 21 от 1991 г., бр. 2 от 1994 г., бр. 62 от 1995 г., бр. 34 от 1997 г. и бр. 40 от 1999 г.), доколкото тази наредба не съдържа правила, които й противоречат. От същата следва, че пътните, дневните и квартирните пари не влизат в размера на възнаграждението, като последните се определят съгласно Наредбата за служебните командировки в страната.

Препращащата разпоредба на чл.5 от Наредбата налага изводът, че Висшият съдебен съвет не е излязъл от предмета на регулиране, посочен в чл.200л,ал.2 от ЗСВ и не е регламентирал заплащането на някакъв особен вид обезщетение за извършени разходи, каквито са твърденията на жалбоподателите. В този смисъл не може да бъде прието, че разпоредбите на чл.9 и чл.11,ал.2 и 3 от ЗСВ са в противоречие на нормата на чл.12 от ЗНА във вр. с чл.200л, ал.2 от ЗСВ.

Последното оплакване на жалбоподателите е за противоречие на нормата на чл.12 от Наредбата с нормите на чл.200л от ЗСВ, чл.27, ал.1 от същия закон и чл.8 от Закона за устройство на държавния бюджет /ЗУДБ/.

Така направеното оплакване е неоснователно.

Нормата на чл.12 от Наредбата определя, че Висшият съдебен съвет осъществява контрол за изразходваните средства по чл. 10 и 11. Тази норма е еманация на нормата на чл.27, ал.1, т.8 от ЗСВ, по силата на която Висшият съдебен съвет контролира изпълнението на бюджета на съдебната власт. Даденото в жалбата тълкуване на разпоредбата - че Висшият съдебен съвет ще контролира едва ли не всяка експертиза, е лишено от правна логика. В случая под “контрол” следва да се разбира контрол за законосъобразно изразходване на бюджетните сметки за експертизи на различните органи на съдебната власт - съдилища, прокуратури и следствени служби. В случая не е налице и противоречие с чл.8 от ЗУДБ, доколкото последният само регламентира самостоятелност на бюджета на органите на съдебната власт. По изложените съображения подадената жалба се явява изцяло неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

Водим от горното и на осн.чл.23 от ЗВАС, Върховният административен съд, петчленен състав,

 

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ ЖАЛБАТА на Елена Йорданова Митева,ЕГН XXX; Живко Христов Евтимов, ЕГН XXX; Михаил Николов Чалашканов, ЕГН XXX; Иванка Димитрова Атамян, ЕГН XXX; Мариана Величкова Божкова, ЕГН XXX; Веселка Иванова Начева, ЕГН XXX; Емилия Павлова Кирова, ЕГН XXX; Седефка Стефанова Василева, ЕГН XXX; Александър Тодоров Минчев, ЕГН XXX; Маргарита Райчева Гергова, ЕГН XXX; Надежда Димитрова Митева, ЕГН XXX; Ценко Василев Вапцаров, ЕГН XXX; Николай Танчев Гергов, ЕГН XXX; Методи Христов Станчев, ЕГН XXX; Руслан Иванов Терзийски, ЕГН XXX; Борис Иванов Щърбанов, ЕГН XXX; Елена Цонева Мутафчийска, ЕГН XXX; Росица Цвяткова Конова, ЕГН XXX; Трифон Александров Ангелов, ЕГН XXX; Адриана Иванова Негрева, ЕГН XXX; Десислава Емилова Митова, ЕГН XXX; Иванина Петрова Петрова, ЕГН XXX; Ваня Мичева Генковска, ЕГН XXX; Димитринка Стоянова Андреева, ЕГН XXX; Димитринка Стефанова Златарева, ЕГН XXX; Светлана Богданова Блажева, ЕГН XXX; Лиляна Стойкова Бехар, ЕГН XXX; д-р Веселин Атанасов Копоев, ЕГН XXX; д-р Анна Георгиева Майкова, ЕГН XXX; д-р Генка Вълева Генова-Николова, ЕГН XXX; д-р Мирела Щерева Костдинчева, ЕГН XXX; д-р Христо Александров Теодосиев, ЕГН XXX; д-р Цветелин Нешев Гатев, ЕГН XXX; Павел Иванов Джамбов, ЕГН XXX; д-р Веселин Христов Маринов, ЕГН XXX; д-р Захари Асенов Тошков, ЕГН XXX; Росен Трендафилов Хаджиев, ЕГН XXX; д-р Елка Тихомирова Стойчева, ЕГН XXX; д-р Лора Иванова Дряновска, ЕГН XXX; д-р Емилия Петкова Тулешкова, ЕГН XXX; д-р Димитрина Крумова Николова, ЕГН XXX; д-р Теменужка Кънчева Йорданова, ЕГН XXX; всички чрез пълномощника им адв. Мирослав Кирилов Димитров от Софийска адвокатска колегия против: 1. Решение на Висшия съдебен съвет, взето по протокол № 16 от 05.05.2004 г., и 2. приетата с него Наредба № 1 за условията и реда за определяне на възнагражденията на вещите лица (обн., ДВ, бр.51 от 15.06.2004г.) и 3. Глава четвърта, чл.9, ал.2, чл.11, ал.2 и 3 , чл.12 и §3 от допълнителните разпоредби на същата наредба, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

Вярно с оригинала,

секретар:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Цветанка Табанджова

ЧЛЕНОВЕ:         /п/ Йордан Златарев
/п/ Фани Найденова
/п/ Йордан Константинов
/п/ Атанаска Дишева